Историята на Олимпия

Всичко започна преди 8 години или да бъдем по-точни преди около 25. Точно тогава, когато в малката ни детска стая се водеше жив разговор. Мама веднъж надникна през вратата и видя мен и сестра ми, стоящи една срещу друга. Играехме и не забелязвахме околния свят. Е, поне аз не го забелязвах. Не ме интересуваше нищо друго, освен играта. Същата тази игра, която играя в живота ми от 8 години. Сигурно се чудите коя е тази игра, която можеш да играеш и като възрастен. Веднага ще ви обясня, става дума за играта на училище. Много обичах да играем на училище, но никога не съм осъзнавала, че същата тази игра ще покаже кое е моето призвание и моята страст. Да. Аз съм учителка в езиково училище – Езикова академия Олимпия, което по случайност е мое и на моята любима приятелка – Моника. Нея аз често наричам „маме“, но това е друга история. За нея ще ви разкажа малко по-късно.

Тъй като аз съм по-голямата сестра, най-вероятно аз съм избирала вида на играта, но пък доста пъти Александра беше съгласна. И отлично си спомням как ходех след нея и повтарях – „хайде да играем на училище“. Тя понякога не играеше с мен и тогава играех сама. Имах си дневник, пишех оценки и имах въображаеми ученици. Куп плюшени играчки играеха ролята на моите разнообразни възпитаници. Наистина бях много увлечена в тази игра. И така мечтата се е зараждала бавничко и плахо в моята детска душа. С времето е започнала да свети по-ярко, започнала е да бъде по-близо, започнала е да живее в действителността. 

В една паралелна вселена отново в люляковия град се е играла същата игра със същите участници, но с друга учителка – Моника. Тя също като мен е обожавала играта на училище и нейният брат става любимият й ученик. Е, ако това не е съдба. Разбира се, тук нито една от двете ни не е подозирала за съществуването на другата. Хубавите неща стават бавно, както се казва, и за нашата мечта са необходими доста години, за да стане това, което е сега.

Много е важно кой учител допускате до вашето дете. Този учител може да бъде този, който да запали малкото огънче, този, който да събуди мечтата. В моя случай мечтата се оказаха езиците. Не си мислете, че нещата се случват даром. Не. Зад всеки успех стоят различни усилия. Явно, когато съм била малка, съм обичала да дърдоря доста и още от 2-годишна съм говорила с дълги изречения досущ като възрастен. Мама ме е записала на английски в 3 клас. Този ход е бил ключов. Започнах да уча английски извън училище. Тази учителка аз помня много добре. Ходех там с удоволствие и нямах търпение да дойде следващият урок. А вашите деца очакват ли с нетърпение следващия урок? Ако отговорът е “не”, е време да се замислите.

След като завърших гимназията, беше време за решение. Време да поема по своя път. Всеки разбира се даваше своите насоки – запиши това, пък онова. Е да, ама както се казва, съдбата си знае работата. И ето ме, в прашната София, лутаща се в самия център на прага на Алма Матер. С поглед на уплашен заек, се озовах на последния етаж на историческата сграда, готова да попия истинските знания – знанията за Гърция и гръцкия език. Още от самото му зараждане – си мислех аз – ще знам всичко и ще проследя нишката на техния код. Всичко е толкова просто и логично. Говориш езика и толкоз. Ами не е точно така. Езикът е част от идентичността на един народ. Всъщност изобщо си нямах идея с какво се захващам. Само помня, че първата дума, която научих на гръцки, беше “πορτοκάλι” и от там започна въртележката. Какво последва? Четири години, изпълнени с много труд, лишения, нерви, драми, сълзи, радости, постижения, връзки. Този период ми даде наистина много уроци. Първото, за което съм благодарна на университета, е че ме запозна отблизо с Моника. Преди бяхме само на поздрав, но престоят ни заедно в университета, беше наистина много важен за стартирането на мечтата. В началото стояхме на едни и същи места в залите в университета, по-късно започнахме да пием кафе, да пътуваме заедно в градския. И така лека-полека се сближихме. И двете по онова време живеехме в Студентски град.

Мони и Рони по Еразъм в Патра, Гърция 2012г.

Ще кажете, че все едно ви разказвам любовна история. Ами, да, то си е направо като романтична комедия, само че за приятелството. Случваше се да хапваме заедно в нейната стая в 41 блок (ако не ме лъже паметта това беше блокът). Домашните манджи в буркан от майка й бяха върхът на кулинарното изкуство, истински контраст с бълвочите, които можех да си позволя от супермаркета или от столовата. И така като една грижовна майка, Моника беше моето спасение и домашен уют в онези времена на студентски живот. Започнахме на шега да се наричаме “маме”. Не след дълго успяхме да се преместим в една стая на общежитие. То беше едно мъкнене на мебели от единия блок до другия, едно чакане по административни дела, за да можем да сме на едно място. С много борби и висене по опашки, както и с много спорове с недотам жизнерадостни лелки на общежития, ние бяхме настанени в една стая в блок 42. Да, за този вече съм сигурна. Живеехме си спокойно. Имахме винаги по една трета съквартирантка. Успявахме да се спогаждаме заедно. Налагахме нашите правила и така живеехме всички в разбирателство.

Случките през студентския живот наистина са много и най-разнообразни. През това време нямах особено много стимул да мисля за бъдещо развитие, просто защото още не знаех какво ми се случва. Изумявах се на морално остарелите методи на преподаване в университета, но въпреки това успях да намеря дисциплини и преподаватели, които да светят и да ми дават надежда, че не всичко е изгубено в преподавателската сфера. Животът ми много се промени след като се преместих в големия град. Научих се да живея с малко, но не и да се лишавам съвсем. Успявахме с общи усилия да се справим. Тези моменти са много лични и силни за мен. Имало е случаи, в които с Моника сме си броили стотинки за кафе и не сме успявали да пием кафе навън. Приготвяли сме си домашно и възможно най-евтиното. Пътувахме около час, за да идем до по-голям хипермаркет, от който да напазаруваме неща за бита. Там цените бяха по-достъпни за нас. Можете да си представите как сме изглеждали две малки момичета, които мъкнат пакети тоалетна хартия и метла от другия край на София в градския транспорт. Е, да, сега сме същите момичета, но пораснали. С повече самочувствие и повече възможности. Вие също можете да бъдете такива. Единственото, което трябва да направите, е да го пожелаете много силно. Колкото по-силно искате нещо и работите за него, подчертавам работите за него, то се случва.

Историята с момичетата с торбите с тоалетна хартия в градския е една от многото, които ни научиха да бъдем такива, каквито сме. Да се борим, да не се отказваме, да не ни пука от хорското мнение и да вярваме в мечтата си. 

Минаха години, преживяхме много, но не спряхме да мечтаем. Тайничко се надявахме, че мечтата ще се случи. Годината е 2013г. и вече с Моника работихме като преподавателки по гръцки език в различни школи. Бяхме благодарни, че сме получили шанс да правим това, което обичаме и за което сме призвани. Изнизаха се 2-3 години, а ние се чувствахме като славеи в кафез без право на глас и поле на изява. Идеите и вдъхновението ни заливаха ден след ден, а нехайството и безхаберието не позволяваха да развием таланта си. От 2013г. насам работех с идеята, че някой ден ще имам собствено място, където ще се случва магия и ще запалвам огънчето в погледа на учениците. С Моника бяхме принудени да работим и на други места, за да можем да се препитаваме. Все пак тези сметки и квартира трябваше да се плащат, но мечтата беше все по-близо. Когато се събирахме с Моника да пием кафе и да се видим, да побъбрим по женски или просто ей така, разговорът винаги се свеждаше до едно – бизнес план за нашата обща мечта. 

Септември 2016г. моята баба си отиде от този свят и тогава ме удари едно чукче по главата. Казах си, ами за кога чакаш. Да, на 26 години си и никой няма да гледа на теб на сериозно, но на кого му пука. Отворих един сайт с обяви за апартаменти и така съвсем импулсивно просто звъннах на една от обявите. Уговорих час за оглед и изобщо не знаех в какво се забърквам. Обадих се на Моника и й разказах какво съм направила.

Апартаментът изглеждаше идеален като за старт на нашата мечта. Тя сигурно ме помисли за луда, но съм сигурна, че звъннах силно и в нейното сърце. След няколко дни огледахме апартамента и вече си представяхме как ще подредим бюрата и книгите си, къде ще сложим дъските и какво ли още не. Апартаментът имаше нужда от доста освежаване, но сделката се очертаваше подходяща. Моника се чудеше, защото имаше своите притеснения, но съдбата, както казах, си знае работата. И така на 6 октомври сутринта, когато е и рожденият ден на брата на Моника един от първите й ученици, двете отново бяхме на път. Но този път бяхме на път да направим мечтата си реалност. Пътувахме за люляковия град Ловеч, където успешно създадохме Олимпия

Нашата академия вече беше реалност по документи и от тук нататък следваше най-вълнуващата част, а именно да работим всеки ден, за да градим облика на Олимпия. Срещали сме много хора, които си мислят, че “щрак” и успехът се случва за миг. Печелим много пари, известни сме и само си говорим с учители по цял ден и друго не правим. Но напротив, още преди ден първи на академията работата е започнала. Понякога се шегуваме, че ние заемаме по няколко длъжности в Олимпия. Но това наистина е така, защото както много успешни личности в световен мащаб, така и ние искаме да сме част от целия процес. Ние сме работодатели, психолози, IT специалисти, телефонисти, маркетолози, инфлуенсъри, чистачки, но най-вече Учители. Да, Учители с главно “У”, защото тази роля е съвкупност от много дейности. Не мислите ли така? Дано се замислят и други, защото това е една от най-важните професии. 

Пишем тази история не само, защото сега се навършват 5 години от създаването на Олимпия, а защото искаме вие да знаете кои сме и каква е нашата мисия. Всеки Олимпиец, който се е докоснал до нас и е станал част от нашето Олимпийско семейство, е открил приятел и съмишленик. Ние не само ви помагаме да развиете езиковите си умения и да научите желания чужд език, ние ви подкрепяме и извън тази среда, защото Олимпия е много повече от езикова академия. Олимпия е място, където всичко е цветно, вълшебно и нашето отношение към вас е абсолютно индивидуално.

През тези години сме срещали много трудности, но сме намерили и много приятели и сме постигнали много в израстването ни. Имало е моменти, в които сме зъзнели двете в някоя зала, защото не сме имали пари да си платим отоплението или пък някой високомерен бизнесмен се е държал с нас като с нищожества, или пък някой преподавател си е тръгвал от нас без вест. Всички тези случки са ни научили на много, направили са ни тези, които сме и са превърнали Олимпия в мястото, което събира, учи и сплотява. За нас преподаването и академията се превърнаха от мечта в реалност и сега работим мечтата си всеки ден от тъмно до тъмно. Точно така, ние просто работим мечтата си. 

Рони и Мони

Ние нямаме работно време, защото работим денонощно. Мислим за нашите Олимпийци, дори когато не сме с тях в часовете. Искаме да знаете, че това, което виждате в часа, е една малка част от целия труд на преподавателя. Зад него стои много подготовка, старание, желание, вдъхновение, та дори и страх. Но на нас ни стига наградата, когато виждаме вашия напредък и вашия пламък да гори, да гори така, както ние сме помогнали да се случи. Това е богатството, запалили сме го, вашият пламък вече гори.

Много хора около нас влияят малко или много на това кой си днес и къде се намираш. И при мен се случи така. Но истината е, че ключът е вътре в нас. Ние знаем кое е най-добре за нас. Ние решаваме и имаме избор какви да бъдем, какво да направим, какво да кажем, дори какво да ядем. Действието е това, което ни различава от останалите. Не приказки трябват, а действия. Е, на някои им се отдават и приказките. Всеки етап от живота ни ни учи на нещо. Падаме, ставаме, изтръскваме се и продължаваме. Знаем пътя, просто не спираме да следваме светлината. Бъдете свободни, правете нещата, които ви карат да се усмихвате. Ако искате да сте принцеси, ами тогава бъдете проклетите принцеси. 

Подобни публикации